Това в което вярваме ни прави това което сме! Вярата ни носи спасение и разрушение, защото когато много дълго вярваме в лъжи, истините не могат да ни освободят, те ни разрушават. – Richard K. Morgan, Altered Carbon, 2002
Защо хората вярват?
Хората вярват за да се преборят със страха
От психологическа гледна точка страхът е емоционален процес. В теорията за диференциалните емоции на Карол Изард страхът се отнася към основните емоции, тоест това е вроден емоционален процес, с генетично зададен физиологичен компонент, със строго определено мимическо изразяване и конкретно субективно преживяване. Причините за страха са реални или въображаеми опасности. Страхът мобилизира тялото за отклоняващо се поведение, избягване.
Страхът е основна емоция на човека, сигнализираща за състояние на опасност. Тя зависи от много външни и вътрешни, вродени или придобити причини. Причини за възникване на страх (когнитивно конструирани) са: усещане за самота, отхвърляне, депресия, нараняване на самочувствието, усещане за предстоящ провал, чувство за лична неадекватност. Основните функции на страха и съпътстващите го емоционални състояния са: сигнални, защитни, адаптивни, търсещи. Последиците от страха са: емоционални състояния на несигурност и силно нервно напрежение, подтикващи човека да бяга, да търси защита, спасение. Вярата е един от основните фактори за преодоляване на последиците от страха.
Хората вярват за да очакват чудо, (както и да се примирят, че го няма)
Чудото е необикновено, необичайно, неизследвано, свръхестествено явление, феномен, събитие, което не съответства на известните закони на природата и не е възникнало под въздействието на естествените човешки сили и законите на природата, а поради влиянието на нещо непознато (включително свръхестествени сили на хората или някакви митични създания). Обективният смисъл на понятието „чудо“ се определя от общата философска представа за битието, главно от теорията за причинността (каузалността). Всякакъв вид изключителни и необясними явления сами по себе си не са чудеса и придобиват характера на чудо само след тяхната интерпретация по определен начин. Така появата на чудо често се обявява чрез идване на благословения огън, или икони сълзящи миро. При скептична оценка, от гледна точка на критичното мислене, всяко „чудо“ винаги може да бъде обяснено (но не доказано) по рационален начин.
Причините по които хората определят нещо като чудо могат да бъдат различни:
- Погрешно тълкуване на необичайни (за наблюдателя), редки и обикновено неизследвани природни явления (напр. кълбовидна мълния).
- Халюцинации.
- Фалшифициране на факти.
- Но при достатъчно доверчивост, слабо ниво на общо научно познание, неспособност да се мисли критично, или собствено желание да се повярва в съществуването на чудеса, най-обикновеният феномен в живота може да се разглежда като чудо.
Признаването на чудо на първо място предполага специален тип причинно-следствен ефект, който не е в съответствие със законите на природата. Това обаче е само една от предпоставките за обосноваване на чудо. Например, човек може да бъде идеалист и да разбира човешката воля като независима сила, повече или по-малко независима от законите на природата, но да отрича съществуването на свръхестествено.
Втората предпоставка, необходима за разпознаването на чудо се дава във възгледите на супер-натурализма, който е мироглед приемащ съществуването на свръхестественото и възможността то да се намеси в естествения ход на събитията. Според тези възгледи, хората вярват в чудеса защото:
- Чудесата не се случват в действителност. За тях много се говори. Чудесата които се възпроизвеждат многократно не са чудеса.
- Чудесата се случват еднократно не могат да бъдат констатирани отново. От една муха може да се направи само един слон.
- Чудесата не са доказателства и с тях може да се обясни всичко. Те са много удобни за запълване на “бели” петна във възприемането на действителността, защото имат универсална обяснителна сила.
- Чудесата се случват най-често в детството, защото детския разум не е достатъчно развит за да разбере битието и използва чудесата за да избегне когнитивните дисонанси.
Хората вярват за да разберат битието и смисъла на своя живот
Смисълът е определение на същността на феномен/явление в по-широкия контекст на битието (действителността). Той оправдава съществуването му, тъй като определя мястото му в общата цялост/среда, определя отношението „част-цялост”, прави го необходим като част от тази цялост.
Смисъл се нарича, също така, въображаемото или реалното предназначение на всякакви неща, думи, понятия или действия, създадени от конкретен човек или общност. Смисълът може да означава например определяне на цели, както и резултат от всяко действие. Обратното на смисъла е безсмислеността, тоест липсата на предназначение или конкретна цел.
Идеите за смисъла на живота се формират в процеса на дейностите на хората и зависят от техния социален статус, от съдържанието на решаваните проблеми, начин на живот, мирогледа и специфичната историческа ситуация. При благоприятни условия човек може да види смисъла на живота си в постигането на щастие и просперитет, а във враждебна среда животът му може да загуби своята стойност и смисъла за него.
Концепцията за смисъла на живота съществува във всяка развита мирогледна система, обосноваваща и интерпретираща моралните норми и ценности, характерни за тази система, демонстрирайки цели, които оправдават предписаните от тях дейности. Социалният статус на индивидите, групите, обществата, техните нужди и интереси, стремежи и очаквания, принципи и норми на поведение, определят съдържанието на масовите представи за смисъла на живота, които във всеки социален строй имат специфичен характер, въпреки че се наблюдава определена повторяемост.
Смисълът на живота според прагматиците може да бъде открит само чрез опит. На практика това за прагматиците означава, че теоретичните изследвания трябва да бъдат обвързани с практиката и проверката, т. е. необходимо е направените предположения да се проверяват, което означава, че потребностите на човечеството трябва да ръководят изследванията на човека. Желанието да се търси и осъзнае смисъла на живота на човека, в неговата съвременна интерпретация, е вродена мотивационна тенденция, присъща на всички хора и е основният двигател на поведението и развитието на личността.
От гледна точка на системния анализ, всички цели, разглеждани като смисъл на живота, формират набора от всички възможни цели. Съществена част от тях са формулирани на основата на доверие (вяра). Тези се сравняват помежду си, което дава възможност да се класират в претеглена последователност. Всеки човек вярва, че целта, която той е оценил с най-голяма тежест е истинския смисъл на неговия живот.
Това в което вярваме, че е смисъл и цел на нашия живот определя нашето поведение и ни прави това което сме. Вярата ни дава желания, амбиции и мотивация, но тя може и да ни разруши, защото ако много дълго вярваме в илюзорни цели, имитации и лъжи, истините не могат да ни освободят от тях. Сляпата вяра и непреодолимите желания ги заглушават и изтриват от съзнанието. Тогава реалностите на живота само могат да ни разрушат.
Източници: Чип Хиз, Ловушки мышления. Как принимать решения, о которых вы не пожалеете. – М.: Манн, Иванов и Фербер, 2013, ISBN: 9785000574058; Карол Изард, Психология на емоциите. – С.: Здраве и щастие, 2017 г., 606 стр., ISBN 9789548420778
